В този разказ няма да занимавам аудиторията със забележителностите на Берлин. Всеки турист може да ги види и усети идвайки в германската столица. Безспорно има какво да се види! Моят разказ няма да бъде за лъскавия и фасаден облик, който бихте могли да видите във всяка туристическа брушура.
Ще ви разкажа за емоциите на един редови емигрант, без разбира се да обобщавам или да ангажирам някого. Все пак всички сме различни, имаме различни приоритети, емоции, съдба и цели, а и гледаме с различни очи.
Живея в Берлин от много години и твърдя, че това е градът, който може да бъде разпознат с етническо, културно, религиозно и т.н. разнообразие. Има го в изобилие. Мулти-култи отвсякъде!
За първи път посетих Берлин като турист през лятото на 2013 година по покана на една прекрасна българка, която живее в Германия от 50 години. Улучих прекрасно време и за 10 дни прекарани в Берлин се заредих с положителни емоции и прекрасно първо впечатление. Вероятно това се дължи на нашата домакиня – гид, която се оказа, че знае за града повече от кореняци берлинчани.
Тези първи впечатления са и една от причините да емигрирам тук с надежди за по-спокоен живот, с добра реализация, без нужда от намесата на вуйчо Владика, че разгеле, да се случват нещата.
Е, вуйчо Владика не ми е нужен за живот в Германия, но се оказа, че съвсем не е само цветя, рози, мед и масло. Първото ми разочарование дойде с „безкрайното“ лошо време. Наложи се да прекарам цялото лято на 2014 година с нахлузени вълнени чорапи. Мъжът ми все се смееше на необичайната ми визия и ми казваше „Свиквай! Тук ако се напиеш, може и да пропуснеш лятото.“
Но ако беше само мрачното, дъждовно време, с мед да го намажеш. Тук си един обикновен НИКОЙ, който трябва да има в гардероба си само пижами и работни дрехи, а от друго просто не ТРЯБВА да има нужда. Културният шок, липсата на социални контакти и приятели, езиковата бариера, скритата дискриминация и подценяване са само малка част от пречките, с които се сблъсках при адаптирането ми към чужда за мен среда и живот.
До известна степен тези пречки все още стоят пред мен, дори след толкова години прекарани в Германия. Разбрах, че не е толкова страшно да започнеш от нулата, по-страшно е усещането, че колкото и усилия да полагаш, винаги ще останеш чужд и до известна степен емоционално ограбен.
Културни мероприятия
Предвид, че в Берлин има толкова места, на които да отида, предвид, че кипи културен живот (театър, кино, опера, балет…) нещо все не достига. Горе-долу се чувствах като освирепяло от глад, бездомно псе пред месарски магазин. Виждаш, че месото е там, усещаш миризмата му, знаеш, че е близо…., но никога не можеш да го докоснеш, да отхапеш, какво остава да имаш свободен достъп всеки път, когато поискаш. И си казваш: Какво като го има, като не съм част от него?
Та така и аз….. очите пълни, ръцете празни!
Самотен ли е емигрантът?
Усещането, че затъпявам прогресивно, така и не ме напусна. Запознанства не липсват, но трайни връзки и приятелства трудно се създават даже сред българската общност. Дори хипотетично да срещнеш сродна душа, с която ти е приятно да прекарваш времето си, ангажиментите, стресът и умората често ограничават контактите. За какво говорим, щом съседите си не мога да видя и срещна по стълбите с месеци? Какво остава за други отношения, които с месеци могат да се изчерпват само с телефонни обаждания или чатове.
Езиковата бариера е другият съществен проблем, с който аз се сблъсках. Сега съм спокойна де, просто разбрах, че никога няма да го науча тоя език и това си е. Ама се успокоявам, че те и немците не го знаят. Ако попиташ един немец кога използват machen (правя) и tun (правя), малко са онези, които ще дадат адекватен отговор и обяснение. По усет трябвало да стават нещата, така отговарят. Е откъде тоя усет бе, джанъм? Но си отдъхнах, де, то не е от незнание и умствени дефицити, до усет е работата. Но пък за толкова години преодолях първичната си омраза към немския и вече го докарах до ниво да не си изкарам боя някъде. Има надежда!
Пълна пощенска кутия
Друг шок за мен е чудовищата бюрокрация. Един казус може да се влачи с години, но за сметка на това получаваш и изпращаш десетки писма. Казусът може така или иначе да не се реши, но пък не страдаш от липсата на кореспонденция. Немските институции проявяват бързина само в един случай – когато трябва да ти вземат пари. За другото не си дават много зор.
Завиждам и на онези емигранти, които твърдят, че никога не са усетили дискриминация в Германия. Или имат невероятен късмет, или са се скарали с емпатията. Дискриминацията рядко е явна и агресивна. Много се пазят немците, съкън да не ги обвиниш в такова нещо. Но с поглед и даже с усмивка ти показват, че ти си втора категория човек и си тук да си в тяхна услуга.
Ще разкажа за смешна случка – пътувайки с метрото се наложи да говоря по телефона. И оооо, какъв ужас, говоря на български. Дамата седяща до мен се премести в другия край на вагона, като не пропусна да изцъка с език и да ми хвърли кръвнешки поглед. Случвало се е да ставам и свидетел на словесни упреци към момче говорещо на испански, че е в Германия и трябва да говори на немски.
Подценяването на чужденците също е типична черта за немците. Направо си им отива да се мислят за неповторимо умни и големи тарикати. Дори и най-добронамерените от тях, не пропускат да любопитстват и да ти дават съвети как да живееш, какво трябва и не трябва да правиш…..
Сигурно ще се сетя и за други неволи на емигранския живот, но мисля да го обобщя така: Ако ме попитат какъв е животът ти в Германия, ще отговоря само с няколко думи повторени милион пъти: работа, работа, работа,…..сметки, сметки, сметки,…..писма, писма, писма…..
Ех, къде отиде моята крехка душа на творец?!
0 коментара